— Моля ви, господине, вземете сестричката ми… Отдавна не е яла…

Мъжът рязко се обърна и застина, шокиран.

Пред него стоеше момче на около десет години. Слабо, с прекалено голямо яке и скъсан ръкав. Косата му беше сплъстена от дъжда, а в големите сиви очи не се виждаше детско любопитство, а умората на възрастен човек.

До него стоеше малко момиченце. Не беше на повече от пет години. Притискаше към гърдите си изтъркано плюшено зайче и гледаше към земята.

— Моля ви… вземете я. Много е гладна…

Мъжът не веднага намери какво да отговори.

Току-що беше излязъл от скъп ресторант след делова вечеря. В ръцете му бяха ключовете за колата, а в главата му — мисли за утрешните преговори.

А сега пред него стоеше дете и казваше неща, които никое дете не би трябвало да казва.

— Къде са ви родителите? — попита той внимателно.

Момчето сведе очи.

— Мама почина през зимата.

Настъпи тишина.

— А баща ви?

— Той си тръгна по-рано.

Момиченцето тихо дръпна брат си за ръкава.

— Кольо… гладна съм…

Момчето преглътна и стисна по-силно ръката ѝ.

Мъжът усети как нещо болезнено се сви вътре в него.

— Живеете ли сами?

Кольо кимна.

— В стара къща в края на града.

— И от кога?

— Почти три месеца.

— Но как…?

— Събирам бутилки. Понякога помагам на пазара да разтоварвам каси. Стига ни за хляб… понякога.

Мъжът го гледаше и не можеше да повярва какво чува.

Три месеца.

Две деца.

Съвсем сами.

Дъждът се усилваше.

Момиченцето трепереше от студ.

Мъжът свали палтото си и го наметна на раменете ѝ.

Тя вдигна към него учудени очи.

— Топло е…

В този момент Кольо направи крачка назад.

— Само сестра ми вземете.

— Какво?

— Вземете я при себе си.

Мъжът объркано примигна.

— А ти?

Момчето сви рамене.

— Аз съм голям вече.

Тези думи удариха по-силно от всяко обвинение.

Голям.

Дете, което едва стигаше до гърдите на мъжа, се смяташе за възрастен.

Защото животът го беше принудил.

— Защо искаш да дадеш сестра си?

Кольо погледна момиченцето.

В очите му проблеснаха сълзи.

— Защото нощем плаче от глад.

Обърна се.

— А аз вече не знам как да ѝ помогна.

Мъжът усети как му спира дъхът.

Момиченцето изведнъж прегърна брат си.

— Аз без теб няма да тръгна.

— Ще тръгнеш, Маша.

– Не.

— Там ще има храна.

— Тогава и ти ще дойдеш.

Каза го толкова просто, сякаш решението беше очевидно.

Кольо наведе глава.

Мъжът ги гледаше и изведнъж си спомни собственото си детство.

Беше на осем, когато баща му загина.

И той знаеше какво е празен хладилник и страх от утрешния ден.

Разликата беше само, че тогава до него беше майка му.

А тези деца нямаха никого.

Никой, освен един друг.

— Хайде с мен.

Кольо вдигна недоверчиво очи.

— И двамата?

— Разбира се, и двамата.

– Но…

— Никакви „но“.

Момчето замълча за няколко секунди.

Сякаш се страхуваше да повярва.

— Не се шегуваш?

– Не.

За първи път през цялата вечер на лицето му се появи плахa усмивка.

След половин час децата седяха на маса в топлия дом на мъжа.

Маша ядеше супа толкова бързо, че лъжицата трепереше в ръцете ѝ.

Кольо ядеше по-бавно.

Непрекъснато поглеждаше сестра си.

Сякаш искаше да се увери, че това не е сън.

Когато чиниите се изпразниха, момиченцето изведнъж заспа направо на масата.

Мъжът внимателно я вдигна и я отнесе в гостната стая.

Когато се върна, видя Кольо да седи неподвижно.

— Какво има?

Момчето дълго мълча.

После тихо попита:

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Ако утре размислите… ще ми кажете веднага, нали?

Сърцето на мъжа се сви.

Детето беше свикнало хората да си тръгват.

Че обещанията не значат нищо.

Той седна до него.

— Няма да размисля.

Кольо го погледна за първи път право в очите.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

И тогава се случи нещо, което мъжът изобщо не очакваше.

Момчето заплака.

Няма звук.

С ръце пред лицето си.

Сякаш три месеца се беше държал на последни сили и чак сега си позволи да бъде дете.

Мъжът мълчаливо го прегърна за раменете.

А навън дъждът продължаваше да вали.

Но за две малки деца тази дълга, студена нощ най-накрая свърши.

Година по-късно в същата къща отново се събраха гости.

На масата имаше празнична торта.

Маша тичаше из стаите и се смееше толкова звънко, сякаш никога не е познавала глад.

Кольо показваше училищните си грамоти.

А мъжът ги гледаше и се усмихваше.

Защото тогава, пред ресторанта, той си мислеше, че спасява две деца.

Но истината беше друга.

В онази дъждовна вечер именно те спасиха него от самотата, която от години живееше в сърцето му.