Бяха осиновени поотделно. Единият намери дом и семейство, а другият остана в приюта. Осиновеното куче почти веднага спря да яде.
В приюта ги наричаха просто — Рижко и Бим.
Появиха се там още като малки кученца: треперещи, мръсни и уплашени. Намерили ги в кашон до шосето и оттогава почти никога не се разделяха.
Рижко беше по-смелият. Първи отиваше при хората, първи махаше с опашка, първи се опитваше да играе.
Бим беше точно обратното — тих, предпазлив, сякаш постоянно чакаше да се случи нещо лошо. Но до Рижко се чувстваше по-уверен. Спяха сгушени един в друг, ядяха от една купичка и дори виеха заедно нощем.
Служителите в приюта често казваха:
— Само дано попаднат в едно семейство…
Но това рядко се случваше.
Един ден в приюта дойде семейна двойка с малката си дъщеря. Момиченцето веднага забеляза Рижко.
— Ето този! — извика тя радостно. — Той се усмихва!
Рижко наистина сякаш се усмихваше. Подскачаше, въртеше се около тях, ближеше ръцете на момиченцето.
А Бим стоеше малко по-назад и внимателно ги наблюдаваше.
— Второ куче няма да можем да вземем — каза тихо жената на служителката. — Трябва ни само едно…
Когато поведоха Рижко към колата, Бим за първи път започна да лае. Силно. Отчаяно. Дърпаше се към него толкова силно, че скъса стария си нашийник.
Рижко също не искаше да си тръгне спокойно. Постоянно се обръщаше назад, скимтеше и се подпираше с лапи в земята. Но вратата на колата се затвори.
И всичко утихна.
Само Бим още дълго седя до портата на приюта.
На следващия ден отказа да яде.
После пак.
Служителите мислеха, че е от стрес. Случваше се понякога. Но мина седмица, а Бим почти не ставаше. Не играеше, не реагираше на хората, само лежеше с муцуна към вратата.
— Все едно чака някого… — прошепна доброволката Лена.
А междувременно у дома на Рижко всичко беше идеално. Топло легълце. Играчки. Хубава храна. Момиченцето го прегръщаше всяка вечер.
Но и кучето се промени.
Спря да тича из апартамента, почти не докосваше храната и нощем тихо скимтеше до входната врата.
— Дали не е болен? — тревожеше се жената.
Ветеринарят прегледа кучето и каза:
— Физически е напълно здрав. Но явно много тъгува.
След няколко дни се случи нещо странно.
Мъжът се събуди посред нощ от шумолене. Рижко седеше в коридора с каишката в уста.
— Искаш да излезеш ли?
Кучето не замаха с опашка. Само го гледаше. Настойчиво. Почти умолително.
На сутринта семейството реши да отиде до приюта — просто да го посети. Момиченцето беше домъчняло за служителите, а и всички усещаха някакво неспокойствие.
Когато колата спря пред портата, Рижко започна да скимти още преди да отворят вратата.
А Бим в този момент лежеше в далечния ъгъл на клетката, обърнат към стената.
— Бим… — тихо го повика Лена. — Виж кой е дошъл.
Кучето дори не помръдна.
Но в мига, в който Рижко се втурна в клетката, се случи нещо, от което на всички им се насълзиха очите.
Бим рязко вдигна глава.
Няколко секунди сякаш не можеше да повярва.
А после се хвърли към приятеля си.
Докосваха се с муцуни, въртяха се, скимтяха и се притискаха един към друг, сякаш се страхуваха пак да не се изгубят. Рижко ближеше муцуната му, а Бим за първи път от много дни започна да маха с опашка.
И тогава момиченцето изведнъж каза:
— Мамо… може ли да не ги разделяме?
Жената погледна към мъжа си.
Той мълчаливо избърса очите си и тежко въздъхна:
— Май вече са ни избрали.
Час по-късно към дома пътуваха вече две кучета.
И за първи път от много време и двете заспаха спокойно едно до друго.
