За бойницата. Куца.

Той дори не я погледна.
За собственика тя беше просто машина за пари.
Шампионска кобила.
Публиката я обожаваше – снимаха се с нея, възхищаваха ѝ се заради бързината ѝ.

На последното състезание Роса се спъна точно преди финала.
Ято врабчета излетя нагоре.
Тя падна.

Ветеринарят я прегледа мълчаливо.
— Няма да стане.

Собственикът сви рамене:
— Не ми трябва куца кобила. Това не е приют.
И извика камиона.
За кланицата.

Същия ден Сержио проспа.
Вечерта преди това беше помогнал на една старица да почисти печката. Беше смазан от умора и заспа.
Събуди се рязко.
Случайно обаждане: хиподрумът.

И там я видя. Качваха коня.

— Къде я водите?
— На заколение. Куца е.

Серхио, гледам те от прозореца.
Светъл. Моли се. Живей.

— Не — каза той. — Не.

Още същата вечер изтегли заем.
Намери си втора работа.
Но я взе при себе си.

Имаше вече стар ретривър. Много добър.
Станаха приятели веднага.

Кучето лягаше до Роса, когато тя не можеше да стои на крака.
Носеше ѝ морков и го оставяше до копитото ѝ.

Кобилата се оправи.
Изправи се.
Започна да ходи.
Бавно, но с достойнство.

Един ден, по време на разходка, едно момиче се приближи:
— Може ли да я погаля?
— Харесва ѝ зад ухото — усмихна се Сержио.

Първо погледи. После по някое лакомство.
А после съдбите се преплетоха.
Сега са семейство.

Роса винаги е първата, която ги чака на портата.

Според теб… доброто връща ли се?
Или това са просто приказки за хората, които не спират да вярват?